Richard Rorty

Ричард Рорти (1931-2007) е роден в Ню Йорк. Той изучава философия в Университета на Чикаго под ръководството на Рудолф Карнап, Чарлз Хартсхорн и Ричард МакКеон и завършва докторската си дисертация в Йейл през 1956 г. Преподава в Уелсли Колидж, Принстън, Университета на Вирджиния и Катедрата по сравнителна литература в Станфордския университет. Счита се за един от най-важните представители на неопрагматизма. Рорти отрича, че можем да знаем истината. Чрез обновяване на мислите на Джеймс и Дюи той твърди, че важното не е дали нашите идеи съответстват на реалността, а дали ни помагат да живеем в по-справедливо и демократично общество, основано на концепцията за солидарност. На платоновата и картезианска традиция на основополагането, Рорти противопоставя практическа философия на надеждата. Той почина на 8 юни 2007 г. на 75-годишна възраст от рак. Неговото творчество включва, наред с други, книгите: "Философия и огледалото на природата" (1979), "Последствията от прагматизма" (1982), "Случайност, ирония и солидарност" (1989), "Постигане на нашата страна: Леви мисли в Америка на двадесети век" (1998). Доцентът по политически науки в Университета на Атина, Димитрис А. Сотиропулос, написа в секцията "Нови ери" на вестник "То Вима" на 17 юни 2007 г., по повод смъртта му: "Неговите изследвания се простираха в необичайно много области, включително философия на езика, епистемология и политически анализ, докато неговото творчество разкрива влияния от широк спектър от течения на мисълта, от прагматизма и дарвинизма до философията на Хайдегер и Витгенщайн и американската левица. В парадоксален смисъл, Рорти беше най-малко аналитичният от съвременните американски философи, в смисъл че се опитваше да преодолее разликата между англосаксонската, особено аналитичната, и континенталната философия. Действително, неговото творчество беше обсъждано в кръговете на европейската левица и във Франция, тъй като 'разговаряше' с това на Дерида и Фуко. В същото време, неговата философия запазваше ясно изразени американски елементи, отчасти поради самопоставянето му в философското течение на прагматизма на Дюи и отчасти поради духа на обновление, характерен за 'Новия свят', и оптимизма за по-добро бъдеще, който неговите по-политически писания излъчваха. [...]"