Когато Николае Йорга през 30-те години на 20-ти век решава да предложи интерпретационната схема на "Византия след Византия", схема, която е толкова обичана и в новогръцката историография, той всъщност коригира някои проблематични точки в румънското национално минало във връзка със славяните.
Позицията обаче относно продължението между Византийската и Османската империя, тъй като това предполага "Византия след Византия", представлява основа за формулиране на отклоняващи се наративи в много балкански историографии през целия 19-ти век - отклоняващи се в сравнение със схемата за kontinuitet, която са оформяли, с много усилия, основните представители на всяко съответно национално историографско правило.
Особено интересно е, че тези отклонения са произлезли предимно в интелектуалната среда на Константинопол-Византия. "Византия след Нацията" следователно не е само опит да се справи сравнително с двуполярната връзка между правило и отклонение в случаите на гръцката, българската и албанската историография; нито само да се установи тежестта на метатеоретичното наследство в случаите на румънската и турската.
В крайна сметка, то представлява опит да се идентифицира влиянието на имперския модел в оформянето на националните държави на Балканите, тоест схемата на "продължението на империи" над схемата на "националната продължителност".
[Извадка от текста на задната корица на изданието]
