„Всъщност нямаме никаква възможност да променим из основи тялото си. Приемаме го такова, каквото е, колкото и да е възможно хирургическите операции, намесите на естетиците и нещастията в живота да оставят незаличими следи. С други думи, съществува невидим договор между съзнанието ни и плътската същност, която се оказва съдба, лична съдба и неразгадана загадка.

В крайна сметка става въпрос за един прекрасен комплекс, който бързо инжектира психиката, солидаризира се с нея, завършвайки като сума без добавки. Всяко психично състояние се проектира в телесността с известните двусмислени симптоми. Младежът, който се появява в компанията, има еритрофобия, става червен от смущение, трепери почти, избягвайки да погледне присъстващите. Какво четем тогава на лицето му?“

Посвещението на Костис Папаяоргис на „как можем да мислим за егото“ се проявява още от първите му търсения, става очевидно или е скрито в много от книгите му и достига връхната си точка в последното голямо, но непълнофабрикувано произведение, на което даде заглавие Азът.

Тази публикация увековечава едно завършване, което остава непълно – мъчителна работа в напредък, която ни води в преддверието на връзката с „егото“, в съжителството с тялото. Дългогодишният и постоянен ангажимент на Папаяоргис с егото се потвърдия и от два неиздавани, първоначални текста от 70-те години, които са включени в приложението на книгата заедно с два ранни чернови на настоящото изследване, както и с един коворт на вдъхновение от граматологията за двойката „аз-ти“.