За да усетите трагичността на Розита, трябва да сте преживели надеждата на безсмисленото-абсурдно очакване на предаденото (надявам се да сте малко). Това е като първо цъфтене и същевременно изсъхнало цвете в тежка зима. Замръзнала усмивка, която я съпътстват две гладни очи. И все пак, годините на заблудата изглеждат сладки пред ножа на приемането на края.