"Докато прощалната вечеря наближаваше своя край, старият ми приятел Боб Бергер даде знак, че трябва да говори с мен. Бяхме поели по различни професионални пътища; той беше сърдечен хирург, аз лекувах разбити сърца чрез разговор, но между нас имаше близка връзка, която и двамата чувствахме, че ще продължи цял живот. Когато ме хвана за ръката, за да ме дръпне настрана, разбрах, че се случва нещо необикновено. Боб много рядко ме докосваше. Това са нещата, които ние, психиатрите, забелязваме. Той се наведе към ухото ми и каза дрезгаво: 'Нещо много тежко ми се случва... миналото избухва... двата ми живота, ден и нощ, стават едно. Трябва да говоря с някого.'

Разбрах. След детските си години, които прекара в Унгария по време на Холокоста, Боб живееше два живота: един сутрин, като сладкодумен, отдаден и неуморим сърдечен хирург, и друг през нощта, където фрагменти от ужасяващи спомени бродеха в сънищата му. Знаех всичко за сутрешния му живот, но през петдесетте години на нашето приятелство той не беше разкрил нищо за нощния си живот. Нито пък някога бях чул ясна молба за помощ от устата му: той беше затворен, мистериозен, загадъчен. [...]
Той публикуваше трескаво, преподаваше и оперираше неуморно. Той беше първият човек в света, който имплантира частично подпомагащо изкуствено сърце, осигуряващо дългосрочно оцеляване. И всичко това напълно сам в света - беше загубил всичките си близки в Холокоста.

Но той не каза нищо за миналото си. Любопитството ме изяждаше, защото никога не бях срещал друг човек, който да има пряк опит с ужасите на лагерите, но Боб отхвърляше въпросите ми и ме обвиняваше в воайорство." [... ]