Камарата под стълбата, фраза, която заимствам от ПС на Анагностакис, търпи и друго тълкувание, към което ясно и страстно съгласувам. То се стреми към упражнение на словесното изкуство, което ще се развива малко настрани, на незабележимата страна на големите предизвикателства (какво търси поезията на пазара?), без обаче никъде да отрича обществения си характер; желанието, да, да запазим нещо от урагана на опростачаването, но не като привилегия, уж, на свещената каста на писателите и литературното прорицалище (тук светската култура да бъде безпощадна), а като ново уважение, което трябва да успеем да постигнем спрямо всичко, което не знаем, нова етика на литературата (и не само), която няма да морализаторства и където знанието няма да отрича способността на човека да се възхищава (man’s capacity for wonder, както я нарича Ф. Скот Фицджералд).

Може би тази трудносъществима заповед винаги е тежала на раниците на есейиста. Цяла десетилетие заемат текстовете, които са намерили място тук. Най-ранният, критиката на Прозите на Хараламбос Бакъртцис, е публикуван през 1995 г., а най-късният, речта за Манолис Анагностакис, е произнесена и публикувана през 2005 г. След Съответствието с нещата, това са единствените есета, които успях да напиша в този период, кои­то, въпреки случайния си характер (повечето са написани, за да бъдат произнесени), вероятно си струва да бъдат прегледани отново, събрани в том - ако не като текстове за изучаване, то поне като обекти на литературно любопитство.

Въпреки това, настоявам на термина есе и на всички негови литературни и философски следствия.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]