Антонис се беше уморил да чака дядо си. Въпреки че знаеше, че той никога не идва навреме, не можеше да го приеме. Всяка вечер, когато се сбогуваше с него, дядото му казваше: „Утре в пет без пет“, но никога не се появяваше преди пет и половина. Сега беше шест без двадесет, а дядото… никакъв го нямаше. „Да видим какво извинение ще измисли пак“, помисли си Антонис. Че дядо му беше голям лъжец, го знаеше. Като барон Мюнхаузен. Мюнхаузен беше станал известен по целия свят с лъжите си. Но дядо му нито беше барон, нито щеше да стане известен в краищата на света с лъжите си. Странното обаче беше, че историите, които си измисляше, често се оказваха истина, и така Антонис беше принуден да му вярва. Но тази, която винаги му вярваше, каквото и да ѝ казваше, беше Лариса, руската домашна помощница, която идваше в техния дом, но ходеше и в дома на дядо му.

Лариса го обожаваше. Наричаше го господин дядо, а той я викаше Лара, като героинята от „Доктор Живаго“, един филм с руска тематика, който много му харесваше. Някои от нещата, които дядото казваше, че са му се случили, ги пишеше вестникът на следващия ден или ги показваха по новините по телевизията. Не точно така, както ги беше разказал той, но толкова си приличаха, че всички вярваха, че дядото ги е преживял. Както онзи път, когато много закъсня и пристигна с лепенка на главата. За миг Антонис повярва, че я е залепил нарочно, за да оправдае закъснението си. Отдолу обаче се виждаше засъхнала кръв. Но и това, разбира се, можеше да е от червен маркер – всичко можеше да се очаква от дядо му.