Ние, анализаторите, поставяме за цел колкото се може по-пълно и задълбочено анализиране на пациента, не искаме да го облекчим с участието му в католическата, протестантската или социалистическата общност, а да го обогатим с това, което самият той притежава, възстановявайки в Его количествата енергия, които е потиснал и е задържал в Безсъзнателното и онова, което Его е принудено да изразходва безполезно, за да поддържа тези потискания...

Може би така си поставихме прекалено висока цел? Заслужава ли повечето от нашите пациенти усилията, които тази работа изисква от нас? Няма ли да бъде икономически по-изгодно да се подкрепи външно дефектният елемент, вместо да се опитаме да възстановим отвътре? Не мога да го кажа, но има нещо друго, което знам.

От самото начало в анализа имаше връзка между лечение и изследване. Знанието носеше успеха, лечението беше невъзможно без обновяване на познанията ни, а това обновление от своя страна беше невъзможно, ако нямаше възможност да изпитваме благоприятния му ефект.

Нашият аналитичен метод е единственият, който поддържа това ценно съжителство. Само когато поемаме грижа за душата чрез анализа, ние задълбочаваме познанията си за човешката психика, която сега едва започва да се разкрива. Тази перспектива на научна печалба беше най-благородната, най-веселата страна на психоаналитичната работа. Имаме ли право да я жертваме заради определени резерви с практическа природа?

[Извадка от текста на задната корица на изданието]