Както разбирате, две са силите, които се сблъскват в това произведение. Това, което отговаря на нашето съществуване и за което сме създадени, и това, което ни обещава, че ще подобри живота ни и ще ни направи малки богове в тясните ни пространства.

За да бъде постигната перфектна идентичност, било от едната страна, било от другата, един от двамата противници трябва да бъде победен и да изчезне. На всички им изглежда по-лесно да изчезне това, което отговаря и съответства на себе си, това, което определя нашето съществуване. Всички искат да се освободят от тежестта на своята смъртност и да станат малки непобедими супермъже. Обаче това не е възможно, тъй като, дори да бъде постигнато за миг, хората стават просто черупки на себе си и нищо повече няма значение.

За да продължи действието, задължително и двамата противници трябва да са постоянно присъстващи. Така имам чувството, че се създава трагичното. Който е фалшив, ще бъде надминат и разкрит, а който е истински, ще бъде оправдан и ще доминира. Въпрос на време е да се разкрие новата интрига на управляващите.

Но когато си на страната на новото, когато си учил и те е научил да бъдеш на страната на новото, което се представя като спасително и полезно, тогава, като режисьор на представлението, се опитваш да предвидиш резултата от тази болезнена конфронтация. Така и Георги Ремундин, който очевидно не беше на страната на централния персонаж в живота и изкуството, искаше с всички сили да покаже, че този персонаж изчезва в забвението на Историята, т.е. той ни подминава, оставяме го зад себе си и го забравяме.

Забравяме именно най-истинските елементи на нашето съществуване и оставаме с празен въздух, носейки само бронята на времената.