Византия е свят, пълен с шум, движение, чудеса, мистерии, песни, празненства, богатства, битки, истории. Свят, пълен с цветове. Червено, като пурпура на нейните императори. Златно, като фоновете на мозайките в нейните църкви. Черно, като робите на нейните монаси. Бяло, като непознатите земи отвъд нейните граници. Синьо, като морето й и роклите на нейните благороднички. Зелено, като посевите в нейните обширни пролетни полета. Но не само. Византия няма само шест цвята. Черното може дори да не е цвят. И все пак то има свои собствени истории с най-ужасяващите и приключенски цветове. Черни са историите на нощта и историите на страха и историите на мистерията. Нейни са неразрешените загадки и несправедливите имена. Черното е това, което дава сила и живот на всички останали цветове. Черното забранява. Заповядва строго. Налага. Ограничaва. Черното затваря. И освобождава. Защото черното е цветът на непознатото и чуждото и скритото. Цветът на неочакваното. Цветът на тежестта и цветът на робството. Цветът на буквите върху бяла хартия. Цветът, който пише, който прави дизайни. Единственият цвят, който има глас. И говори. Черното, което може би не е цвят, със сигурност е лидерът на цветовете.