«Пеейки ти владението» възхваляваме Теб, Богородице. Как, обаче, нашата песен може да достигне, моя Богородице, и да бъде чута от Теб? Може би отговорът на този въпрос ще ни бъде предложен от нашите речници.

Там, където четем, че «пея» означава също «по струни на лък да напрягам, да опъвам, да дръпвам и да оставям да звучи». Ясно е, че певците от ранните години на Християнството са знаели как да опънат струната на лъка и да оставят да се чуят силно и с вяра техните химни към Пресвета Богородица.

Ние обаче не знаем и се съмняваме дали сме готови да познаем. Независимо от това, желаем да опитаме лъка на словото си и понякога се чувстваме решени да опънем, да напънем, да дръпнем и да оставим струната да звучи в малкия обкръг, до който могат да достигнат нашите недоделани стрели.

В нас, всъщност, въпреки всякаквите съмнения, които ни преследват, е укрепнала и една вяра, че нашият лък не може да го държи никой друг. Всяка епоха има своя Филоктет и всеки «стрелец» има своите малки и големи тайни.

Да не се оставяме, следователно, в сигурността на нашата самота и да последваме нашите спътници. Държим в ръцете си лъка на собствения си живот и вече чуваме греблата да блестят в пяната на морето.