Кризата в Гърция се задълбочава, изтъквайки патологиите и проблемите на вътрешната политическа система, европейското строителство и гръцкото общество. Политическите сили, които бяха призовани да я управляват до 2015 г., се опитаха да въведат необходими реформи, без да инвестират в раздора. Въпреки това, не успяха да преодолеят съществуващите свои отговорности и да завършат национален стратегически план за развитие и излизане от кризата.

Европа показа институционална и политическа неподготвеност, действайки често обсебено, наказателно и в крайна сметка неефективно. Обществото, пред лицето на низходящия курс на страната, изживя и изживява болезнено напрежението за бъдещето. В такава конюнктура, дивият семенен на етнонационализма не беше трудно да покълне, опирайки се и на систематичното култивиране на националния раздор.

Днес, рухването на демагогичната антимеморандумна риторика и краят на илюзиите представляват болезнената основа на края на постполитическия цикъл. Новият исторически цикъл преминава през необходимото социално съгласие, но и през промяната на доминиращия модел в упражняването на политиката, така че истината и отговорността да доминират в политическия живот на мястото.

Тази реалност не представлява деполитизация на политиката. Идеологическото обозначение продължава да съществува и това е защита на мнозинството, защита на тези, които се трудят, и създаване на възможности за всички, особено за най-слабите. Презапускането на страната ще стане от съвременните изразители на прогреса, т.е. от тези, които действат, а не от тези, които предлагат. От отговорните, а не от етнонационалистите.

Крайът на постполитическия цикъл е възможност за ново начало. Времето е за презареждане.