Кипърската република при драматичните условия на 1963-64 година беше сриването на двата висши конституционни органа (Висш конституционен съд, Висш съд) за администриране на правосъдието. Кипърският парламент, в който участваха вече само гръцкокипърските депутати, гласува закон 33/64, който обедини двете съдилища в нов Висш съд, в който щяха да участват петте останали съдии, трима гръцкокипърци и двама турскокипърци.

Новият Висш съд се сблъска с оплакванията относно противоконституционоста на закона 33/64 в решението Ibrahim на база на „доктрината“ или „правото на необходимост“ (doctrine or law of necessity), според която извънредните условия позволяват законодателно отклонение от конституционните разпоредби. Правото на необходимост бе анализирано и възприето като подразбираща се принцип на Конституцията на Кипърската република, докато през следващите години стана основа за значителен брой законодателства, чрез които кипърската държава се адаптира до новите условия след напускането на турско-кипърците от конституционните органи, както и до условията, които възникнаха след турската инвазия през 1974 година.

Целта на труда е първо да осветли историческите, политеоретични и конституционни условия на решението Ibrahim и след това да анализира това решение, както и критични аспекти на „правото на необходимост“ по време на правосъдийното развитие и обработка до днешния ден. В този контекст, авторите развиват диалог и с различни позиции, мисли или перспективи относно основите и същността на конституционната държава, правото и основните права.

Трудът, който се издава в критичен момент за Кипър, е насочен към юристите на Кипър и Гърция, както и към политолози, които се интересуват от извънредни състояния, от конституционната форма и функционирането на правния ред на Кипърската република и от основите на устойчивото съществуване на последната до днешния ден.