Акис Пану споделя: `Отивамe една вечер през '58 с Муркако и Колокотронес да чуем Казандзидис в 'Астера', в Кокиниа. Заведение, пълно с хора. Седнахме на някакви коробки. Стелиос пее: `Но никой не е виновен за падението ми / глава ми иска спукване`. И тогава, някой скача, чупи чаша и я забива в челото си! Всички замръзваме. Отнасят го, цял в кръв. И докато го влачат към изхода, а Стелиос продължава да пее, той се обръща и му вика: `Здравей, Стелара!`

Разбираш ли? Казвам, следователно: Ако Стелиос напусне Кокиниа и започне да пее, докато върви към Атина, с хората, които ще събере по пътя, не би ли направил революция? Но не спирам тук. Години наред го наблюдавам. И виждам, че повечето от песните му са ужасни. И все пак, с тези лоши песни, той ме кара да го слушам. Как успява да ме накара да слушам само него? Има ли велик глас? Има и други гласове, които може би биха могли да достигнат до това ниво.

Той пее за труда и миналото в чужбина? Но и други го правят. Какво се случва, следователно? Случва се, че има величие. Способността на човек, който извира от опита си, да взема от песента душата си и да ми я предава. Дори и в незначителни песни. И без това никога да не се случва технически. Ако тези песни, които е изпял Казандзидис, лошите, бяха казани от други, никой нямаше да ги знае, дори майка им`.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]