От периода на образователната реформа от 1964 г., когато процесът на достъп до висшето образование беше пряко свързан с средното образование, до днешния ден единственото, може би, поле на политическа конвергенция и съгласие е монотонното повторение на декларацията за необходимостта от незабавна промяна на начина на прием на абитуриентите в висшето образование.

През този дълъг период се изразява публичен политически дискурс по въпроса за достъпа до висшето образование, който постепенно придобива ясни и различими характеристики, отразяващи се в конкретни "общи места". В това изследване се анализират и се подчертават тези "общи места" в публичния политически дискурс с цел не толкова тяхното записване, колкото интерпретацията на тази своеобразна "политическа съгласие" като съзнателен политически избор.

В такава среда, настоящите политически лидери през последните четиридесет и повече години изглежда, първоначално на ниво риторика, да са обладани от реформаторски дух, но постепенно се ограничават и от "усвояването на националните съгласия" в технически характеристики, изменения и промени, които не само че не засягат системата на достъп, но посредством нея всъщност потвърдят доминиращата роля на системата като механизъм за контрол и "параправителство" на образователната система.