Антони беше много палав и много непослушен, и всеки малко намираше белята си. Не минаваше ден, без да изяде две-три забележки, ту от леля си, ту от готвачката, ту от английската учителка и ту от домакинята, и всеки малко се налагаше да се намесва чичото. Когато чичото се връщаше отвън и чуваше за новата пакост на Антони, доброто му лице се намръщваше колкото можеше, сбираше белите си вежди и, клатейки сивата си глава, казваше строго:
- Антони, пак чувам, че си направил пакости! Боя се, че няма да се разбираме добре!
Това бяха сериозните случаи. Чуваше Александра, голямата сестра, и се срамуваше за брат си. Чуваше Пулудия, по-малката сестра, и усещаше сърцето й да бие силно. Чуваше и малкият Александър, седнал на пода, с пръст в устата, и решаваше в себе си, че той не иска да стане такова лошо дете като Антони.
И все пак колко много искаше да може да прави това, което правеше Антони! Защото Антони правеше много трудни неща.
