От времето на формулировката на Симонид от Кеос, както я е запазил Плутарх, че живописта е безмълвна поезия, а поезията е говореща картина («Симонид т?н м?н живописта поезиян безмълвна нарича, т?н д? поезията живописта говореща»), различни практики на теоретичен и критичен дискурс (философски, естетически, литературен и визуален), както и самите художествени практики на литературата и живописта, означават посочвания (света на човешкия опит на Времето) и процеси на художествена формулировка, на базата на които особеностите на литературата и живописта могат да се сближават и свързват.

Настоящият подход е насочен към хоризонта на интерпретативно проучване на гореспоменатата -интердисциплинарна- формулировка, през призмата на концептуалната, естетическата и художествената категория на (ре)представянето.

Тук се подчертават и систематично се анализират четири примера с непрекъснато до днес присъствие и сила в историята на Западната културна сцена, всеки от които определя конкретна област за сближаването и връзката между литературата и живописта: примерът на сходството, примерът на имитацията, примерът на абсолютното и примерът на настоящето.