Основата на метафизиката на морала (1785), първото от трите основни етични произведения на Кант, програмирано представя основните понятия, позиции и принципи на неговата етична философия. Следват Критика на практическото разсъдъка (1788), която предоставя систематичното основаване на етиката, и Метафизика на морала (1797), която обхваща приложението на философията на правото и частта от етиката.

Основата на метафизиката на морала развива напълно иновативна етична философия, която не търси индивидуалното егоистично щастие, а да направи човека активно достоен за благо и човешката природа. Характерни черти на тази етика са, че: тя се основава на разума, не се занимава с това какво всъщност правят хората, а с морално разумното и истинските стойности, независимо от доминиращата, конвенционална или установена етика.

Може да се обобщи тази етика в основно правило: „действай разумно“ или „действай като разумно същество“ или (в явна прилика с стоическата етика): „живей според разума и природата“. Тя въвежда абсолютно нова концепция за свободата като независимост от физически и всякакви други необходимости, като автономия и самоинициатива.

В същото време тя не пренебрегва, че се обръща към хора, т.е. към ограничени, несовършени, чупливи (и просто потенциално разумни) същества, зависими от множество необходимости. Срещу кантианската етика се формулират много възражения, критики и резерви, например, че е прекалено рационалистична, формалистична, „конструктивистка“ и изцяло деонтологична, или дори че пренебрегва нуждата на човека от щастие. Изучаването на Основата може да спомогне за частичното опровергаване на тези предразсъдъци и недоразумения.

Основата на метафизиката на морала е широко призната - съвместно, например, с Никомаховата етика на Аристотел - като едно от най-важните класически и основополагащи произведения на етичната философия. В сравнение с другите две произведения от кантианската етична трилогия, Основата е написана в стил, който е много по-живописен, ясен и разбираем, което я прави най-добрата въведение в делото на Кант.

За предаването на този изискващ труд, за който е казано, че се характеризира с „живост, гъвкавост и подем“, преводачът се е стремял към максимална възможна точност и верност, но също така и към естественост и плавност на българския език. Преводът на Костадин Андрулидаки е направен от немския оригинал на базата на изданието на Академията на науките в Берлин и основните по-нови критически издания.

В страничната част на превода е представена страницирането на изданието на Академията в Берлин, където се правят международните препратки към делото на Кант. Коментарите на изданието включват: а) критика на текста; б) уточнения на термини и понятия; в) основни фактологични данни за лицата и техните произведения, споменати в текста; г) кратки интерпертационни коментари с концептуални разяснения, както и съотношения с подобни пасажи в други произведения на Кант.

Изданието се допълва с Хронология на живота и произведенията на Кант, с индекси на лица и понятия, а също така и с обширна международна библиография.