Наказанието, като метод за дисциплина, както се налага от съвременната образователна система, произтича от един юридически начин на мислене и не слага край на деликвентното поведение, нито дори го намалява.

Отхвърлянето от страна на системата към извършителите и чувствата на недоволство на наказаните не допринасят за промяната в начина на живот на нарушителите. Отмъщението не спира насилието и престъпността, напротив, спират ги прошката и възможността на извършителите да признаят, да изразят съжаление и да поправят грешките си.

Всъщност, това, което изглежда липсва в съвременните подходи за справяне с училищния тормоз, е вниманието към нуждите преди всичко на агресора и фокусиране върху вътрешните психични състояния, които той преживява.

Докато ги разглеждаме като "нарушители", "извършители" и "агресори", които трябва да дисциплинираме и накажем, не успяваме да ги видим като ученици, които преминават през собствените си лични мъки, имат свои нужди и най-вече необходимостта да принадлежат на някое място и да бъдат забелязвани от някой.

Съществуването на международни съмнения относно ефективността на практиките, използвани като средства за дисциплина в образованието, създаде необходимостта от намиране на алтернативни решения, които да подобрят атмосферата в класната стая и сътрудничеството между учениците в училищната общност.

Точно тази възможност предлагат двете програми - "възстановително правосъдие" и "практика на прошката". Те предлагат алтернативни форми на третиране на нарушителите и създаване на училищна атмосфера, основана на емпатия и прошка, а не на наказание и отмъщение.