«... Гръцкото лято винаги ми се е струвало единственият неразрушим закон на нашия свят. Нашето бяло камъче, ослепително бяло, което озарява света и премахва неговите петна. Прозрачната гущерка, която катери перваза. Колелата на велосипедите, наполовина потънали в пясъка. Плакатите, които предвещават празника на Свети Пантелеймон и Спасителя. Народни ансамбли върху набързо сглобени рамки на площада, агнета и прасета, които се мърдат от сутринта, попът на енорията черпи най-доброто месце на братовчеда си от Астория.
Гръцкото лято е стонът на двойки, които правят любов зад полузатворени щори. То е екранът на откритото кино, който шепне на полъха на вятъра. Това са огромните сутиени и бикини на бабата, които – висящи от въжета – хвърлят сенки на праисторически чудовища върху отсрещната стена. В гръцкото лято единственото, което можеш да заколиш, е едно диня.
Ако пишех гръцка комедия, щях да сложа някой фанатичен идеолог – без значение коя идеология – да се опитва да произнесе реч на плажа. Вятър от Кикладите да покрива гласа му и да му взима хартиите, вълна да го намокри, полугол корпус да му противостои безцеремонно. Щях да го накарам да се окаже без сили и да завърши речта си с фразата: «Ще се върнем и земята ще трепери!». А след това гълъбово ято – като хоровод на ангели или сатири с козешки крака – да му се присмива, лаейки.
Чета гръцка митология. Нито един от боговете или от съдбите не предвещава никъде края на света. Не заплашва, че хората ще бъдат съдени според делата и греховете си. Не пророкува Второ пришествие. Какво Второ пришествие? След като всичко и всички вече, и сега, и завинаги, са тук. И земята не трепери, освен от нашите оргазми. И от мъките на ражданията ни.
Гръцкото лято съдържа всичко. Отчита се само пред себе си». През текстове по-малки и по-големи, актуални, но не и товарни, които очертават страни на реалността или се издигат към митологията, с хлапета, запалени въглища и камъчета, Христос Хоменидис се опитва да направи първа автобиография. Не своя. На всички нас.
