Ние преживяваме абсурда, при който производителните сили са по-развити от всякога, а състоянието на по-голямата част от хората се влошава. И това е вярно не само за Гърция, а за целия капиталистически свят.

Един от най-забележителните аспекти на този абсурд е, че вместо времето, спечелено чрез автоматизация, да доведе до освобождаването на хората от бремето на принудителния труд, то приема формата на безработица, а в същото време се засилва експлоатацията на онези, които продължават да работят.

Това се дължи на факта, че доминиращата класа на капиталистите, пред новата реалност, не само не се саморазрушава доброволно, както твърдят някои (например Негри), но за да запази частната си собственост на съвременните средства за производство и властта си, още повече влошава противоречията на системата, като главната жертва са работниците.

И всичко това, докато днес, с напредъка на науката и техниката, е възможно, при условие за сваляне на capitalismo, свободното време да стане доминиращо и то да бъде мярката за богатството, а не степента на експлоатация на човек от човек.

В тази посока се твърди, че в рамките на революционна война на позиции, драстичното намаляване на работното време – без намаляване на възнагражденията и интензификация на труда – и не запазването му, трябва да бъде непосредствена борбена искане за народното движение и неговите представители, един бастион за незабавна окупация.