Събран том на стиховете на Тито Патрикиус, т. I, 1943-1959.
СТИХОВЕ, 2
Стихове, които крещят, стихове, които се издигат, уж като бащини остриета, стихове, които заплашват установения ред и в своите малки крачета правят или обръщат революцията, безполезни, фалшиви, самодоволни, защото никой стих днес не сваля режими, никой стих не мобилизира тълпите. (Кои тълпи? Между нас сега – кой мисли за тълпите? Най-много за една индивидуална избавление, ако не и повишение.) Затова и аз вече не пиша, за да предлагам хартиени пушкала, оръжия от многословни и празни думи. Само един край на истината да повдигна, да хвърля малко светлина в подправения ни живот. Докато мога и колкото издържа.
Август 1957 ❧
„Все пак повече от борбените години на съпротивата по време на окупация, личната етика на Патрикиус се определя от условията на изгнание. Изолация, нищета, физическо износване, любовна жажда и спомени, летаргия на ума се драматизират с нарастваща честота в периода основно на „Ученичеството“. Произтичащо от тези условия е антропологията на оцеляването с всичките й дегенеративни синдроми: повторното включване на отстранените в обществения живот е подкопано, вътрешно, от призраците на мъртвите приятели и спомените на едно приятелство, което завинаги е разтурено.
Но темата, която се засилва с напредването на времето и при Патрикиус, е упражнението и функционирането на поезията в политическото и партийното пространство: границите на ефективността й, облекчаващите й възможности, елективната й драма пред общите събития.” Д. Н. Маронидас, Поетика и политическа етика, 1976
