Ако гледах по-далеч, то е защото стоях на раменете на гиганти`, пише през 1676 година Исак Нютон в едно писмо до Робърт Хук. Уместен коментар и същевременно дълбока осъзнатост: науката, и по същество целият културен напредък, е безкрайна процесия от идеи. Това, което вчера изглеждаше неразбираемо и `магическо`, днес изглежда очевидно и логично, но -както ни разкрива тази важна книга- историческият път на съвременната наука не беше никак гладък.

Чрез този ценен том физикът-явление Стивън Хокинг постига уникална комбинация: изкусно тъче историческия плат на науката и нашето развиващо се разбиране за Вселената, украсявайки го с ръкописни диамантени произведения на бунтовниците на мисълта.

Професор Хокинг пътува с читателя през света на Коперник, Галилей, Кеплер, Нютон и Айнщайн, чрез емоционално натоварени сцени, които белязаха живота на всеки един, но и самата наука. И сякаш не стига климатът на епохата на всеки `гигант` по отделно, видният физик увеличава интензитета и мистерията, предлагайки автентичните им ръкописи.

Четейки Principia на Нютон, Хармониите на света на Кеплер, Принципа на относителността на Айнщайн, Диалози относно две нови науки на Галилей, За орбитите на небесните сфери на Коперник, читателят е впечатлен от яснотата и широката култура на техните творци, докато същевременно -от вълнуващите биографични текстове- установява в какви сложни условия са формулирани техните идеи.

Защото какво друго, освен вълнение, може да изпита човек, когато вижда Галилей на колене да декламира, с треперещи устни, ръкописното си отричане на идеите си пред Инквизицията, малко преди да прошепне `И все пак се движи...`

Съвременните учени, допълва професор Хокинг, `разкриха обективните и безлични закони, които управляват функционирането на Вселената, но все пак продължават да търсят цялостно описание - в което човекът изглежда не играе никаква роля. Може би този провал е временно - крайният обединен модел ще определи по уникален начин състоянието на вселената, силата на гравитацията, масата и заряда на електрона. Въпреки това, някои факти (като че сме на третия камък от Слънцето, а не на втория или четвъртия) изглеждат случайни и произволни, а не предвиждания на божествено уравнение. Усещам, че сложната и (с прости закони) мъдро структурирана Вселена изисква призив към антропичния принцип, който отново ни поставя в централната позиция на Вселената: позиция, която не сме се осмелявали да претендираме след епохата на Коперник.