Обикновено казвам, че почитателите на „Властелинът на пръстените“ и „Игра на тронове“ ще се „запалят“ по византийската история. Ако пък тази история е поднесена по умен и сравнително опростен начин – почти като филм – за да „грабне“ новия читател, тогава няма връщане назад. Тук говорим за такъв случай, без това да означава, че става дума за „леко“ четиво.

С оригинално заглавие “The Lost World of Byzantium” (Yale University Press, 2016), книгата на Джонатан Харис ни дава по интелигентен начин сбит, почти цялостен поглед върху приблизително единадесетте века на Византия. Основният въпрос, който поставя и се опитва да разкодира, е как и защо Византия е оцеляла толкова години, въпреки всякаква логика. Как се е възраждала от пепелта си, когато всичко изглеждало загубено? Защо и как е развила своята политическа, идеологическа и социална структура, базирана на сложни баланси на сили вътре и вън, на адаптация и гъвкавост, а не – типично – на военно насилствено налагане? Каква роля е изиграло – ако изобщо е изиграло – православното християнство и класическата древногръцка литература в тази гъвкавост и адаптивност? Било ли е православното християнство религия в днешния смисъл или говорим за цялостна (политическа, социална, икономическа, философска) идеологическа концепция отвъд метафизичното, която е прониквала вертикално и хоризонтално византийското общество? Какво е поддържало, но най-вече какво е ограничавало властта на императорската институция и аристократичните групи, до степен да напомня културата на остракизма в древна Атина? Какво е благоприятствало („меритократично“) издигането и падението на хора, независимо от семейния или социален произход? Защо народът е бил важен полюс на власт в социално-политическия живот, до степен, че и самият император е имал нужда от неговото одобрение? Какво е било положението на жените? В крайна сметка, с течение на времето, как Византия се е отклонила от своята сложност, променила е структурите си, станала е едноизмерна – предвидима – и е изчезнала?

Дава ли отговор на всичко това настоящата книга? Ако трябва да се направи първа критика, тя е, че дава изключително „филовизантийска“ – почти апологетична – версия на някои исторически събития, може би не незаслужено, тъй като до преди няколко години критиката беше прекалено несправедлива и анахронична. Втора критика е, че засяга бегло аспекти или не избягва на места стереотипи, които вече са осъвременени или напълно отхвърлени и биха помогнали за по-доброто разбиране на някои аспекти на епохата. Например разрушаването на древните храмове се е случвало в контекста на традиционните, военно-ритуални, плячкосващи практики на онова време; древните култове са били изоставени от голяма част от населението, когато християнството е било институционализирано като част от „националната“ идентичност и държавната идеология на византийците; съхраняването – вероятно и цензурата – на древногръцката литература е било организирано, систематично, продължително и скъпо начинание на държавата и църквата (отделно); причините за убийството на Хипатия са били по-скоро политически, отколкото религиозни или мизогинистични; сексуалните и политическите скандали, убийствата, заговорите и т.н. не бяха повече, отколкото се случваха на други места в средновековния свят, но все пак съществуваха рамките, културата и средствата да бъдат записвани и изтъквани повече и „по-свободно“, главно за политико-идеологическа опозиция между враждуващите страни; накрая, навикът на византийците да характеризират и записват политически приятели и противници или групи хора с определения, базирани на (днес бихме казали расистки) стереотипи, прави етно-расовата карта на Византия да изглежда по-сложна, отколкото е била в действителност, въпреки че самата византийска държава е имала конкретна (сложна) официална дефиниция за своите граждани, до степен, че удивително напомня съвременните национални държави.

Все пак трябва да признаем, че много от нещата, които днес ни вълнуват във византийската история (расови, социално-класови, религиозни и др.), не са занимавали византийците, а са само наши собствени размишления. И така се разглеждат и от автора. По страниците му преминават главно онова, което е занимавало самите византийци. Противоречията и синтезите при прехода от старите култове към християнството, парадържавните идеологическо-християнски догми (ереси), значими личности, персите, ислямът, славяните, турците и други народи, търговията, политиката, но и социалната действителност. Изтъкват се „балансите на страха“ между императорската институция, аристократичните фракции на Константинопол, бюрократите, регионалните (тематични) аристократи-военачалници, църковния клир, народа на столицата и народа на провинциите. Всичко това е представено с поглед, дистанциран от идеологическите, политическите и западноевропейските предразсъдъци на предишни епохи, които изпратиха едно от най-значимите преживявания в човешката история в забвение. Преводът и качеството на гръцкото издание са отлични, запазвайки ритъма и потока на разказа на автора.