Който внимателно прочете "Одисеята", усеща голямото разстояние от пространство и време от текста ѝ. Въпреки това, бавно на повърхността изниква усещането, че поемата, пътувайки, идва и си отива, приближава се и се отдалечава, усмихвайки се понякога със съчувствие, а понякога с ирония.

Най-важният преводачески проблем в конкретния случай е свързан с реформата на оригиналния ритъм, който е едновременно стабилен и променлив. Стабилността се налага от непрекъснатостта на епическия разказ, измерен в дацхтиков шестостишие от първия до последния стих. Наподобяващ на огромна змия, която, докато се развива, никога и никъде не променя артикулационна форма.

Но непредсказуемите много пъти маневри, които променят външния в вътрешен ритъм, тъй като движението на разказващия е на места забавено, временно е спряно. Този вътрешен ритъм на епоса е търсел своята собствена свобода, и така е произлязъл неосвободеният стих на превода.

Читателят сега държи в ръцете си автономен превод; без подкрепата на оригиналния текст и на Избраното, които също от своя страна са се автономизирали и се разпространяват в отделен том. В същото време той чете поправен превод, на места в тайна, на места по-явно. Търсейки, както казваме, окончателната форма на - непостижимо, но утешително и насърчаващо.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]