Антонио Мачадо го нарече «ангел на истинската поезия», а Дамафо Алонсо «голям поет с уникален глас», с което работата му «се открива модерната испанска поезия». Пабло Неруида от своя страна пише за него следните стихове: «Сладък голям глас, тъжно сърце!... Слънце на нещастията, господар на дъжда!»

Син на андалузката земя, Густаво Аделфо Бекер е живял жесток живот, пълен с лишения, живот, който е оформил характера му, надарявайки го с чувствителността и духовността, излъчвани от неговите стихове.

Жестоката реалност на живота му често го води в търсене на убежище в света на фантазията и мечтите, свят, който постоянно се подхранва от живата сила на любовта. Любовта като основа както на човешките отношения (идеализация на жената), така и на връзката с Божественото (идеализация на Бога).

Така той създава един фантастичен и същевременно очарователен свят, в който се смесват мечта и реалност, съзнателно и несъзнателно, живот и поезия: «Много трудно ми е да знам кои неща съм сънувал и кои наистина са ми се случили». [Извадка от предговора на Перули Сакеларидис]