С Маригула Мастролеон се запознахме на Хиос - изгнаний като мен - през август 1948 година. Нашите легла се оказаха едно до друго, когато ни събраха в складовете, нас - стоте опасни, както ни наричаха.

Колко много научих наистина от Маригула за живота ѝ в Хадзикирйакио. За хората в квартала, за бежанците от Малоазийската катастрофа, за рембетичното пеене, което е слушала от малка, и много други неща. Маригула беше весела, подвижна, с гърлен глас и винаги в добро настроение.

Откъде намираше смелост да раздвижва лагера с шегите си, с сатиричните обаче на живота в лагера, с шегите, пословиците и заклинанията, дори с додеканезийските танци, които танцуваше прекрасно? Тя, която беше отделена от своите и никога не бе получавала дори един малък пакет от роднина или приятел - пакетът по онова време беше всичко, което ни свързваше с нашите, дарявайки ни топлината, която толкова ни липсваше.

[...](от Бележка на Ели Николайди)