Поезията на Кавафис, колкото и да устоява на категоризации, правила и генерализации, толкова и се адаптира, с протеиновата си гъвкавост, към интерпретационни схеми и теории, безкрайно потапяйки читателите си в стари и нови дилеми.

Настоящото изследване води разговор с по-старата, но и с най-новата кавфийска библиография, подновявайки дискусията относно влиянията, които са определили и формирали поетичната индивидуалност на Александрийския.

Чрез теоретични и исторически подходи, литературата на Упадъка, така както се оформя във Франция и се разпростира в Европа, не се определя изключително от култа към Красивото или Болестното, а динамично разглежда връзката с антиката и историята.

Тази настойчиво търсене на взаимодействие с древния свят, независимо дали се отнася до читателски практики или експериментални съпоставяния с писането, в крайна сметка описва и интерпретира едно от лицата на модерността.

И докато възприемането на Упадъка в етнографска Гърция в края на 19-ти век не оставя особени следи, в поезията на Кавафис се проследява като живо взаимодействие с европейската литература от времето, от която се черпят стабилно и, понякога неочаквано, теми и мотиви, които преоценяват и пренасочват значението на историческия метод в поетичното му изкуство.