Терминът „ромейски символизъм“ е изобретен от обсъждания езиков реформатор Георги Психари в прехода от 19-ти към 20-ти век, с цел да се даде име на бурното течение на епохата за пресичането на местни фолклорни традиционни елементи и европейски авангардни търсения при оформянето на националната идентичност на Непондриците.

Настоящото изследване се опитва да проследи развитието точно на тази тенденция, както се проявява упорито в откровеното огледало на театъра, от времето на първото пробуждане на съответните тревоги, през годините на Просвещението, до следвоенния и следгражданската война период на официалното присъединяване на страната към институциите на една предпазливо обединена Европа.

Събитията през това време се явяват бурни, тъй като местната съзнание се опитва да съгласува редица взаимноизключващи се понятия: предпросвещенската си традиция с градския модернизъм, романтизма с класиката, национализма с космополитизма; докато се опитва да свърже народната „клетвена“ песен с модерната паралитература на грабителските романи.

Конфликтите и съответните безизходици ще станат може би по-добре разбираеми в случая на Карагьоз, който от традиционно театрално народно неподправено импровизиране е стигнал до индустрия за производство на стандартизирани брошури, печатни развлекателни четива за ограничено грамотните малкобуржоазни маси.