Ако Антон Чехов е създавал героите си, за да оцелеят социално, за да се адаптират, т.е. да отговорят на изискванията на социалната нужда, то Николай Алексеевич Иванов може да бъде причислен към онези театрални герои, които наричат положителни.

Но тази натурализация би могла да бъде спорен акт, тъй като материалът, който "разказва" тази театрална история, оцелява заради историческата си автентичност. Автентичност, която не защитава предварително планирани човешки ситуации, а която "разказва" театрално за един тревожен духовен дефицит, една астматична социална поведение.

"Иванов" и танцът, който го придружава, са осъзнали, че стените на Йерихон са окончателно затворили всякаква тяхна форма на бягство. Че тази реалност, която разкриват и срещу която се борят, е дело на самите тях и на тяхната история.