Този есей счита, че Вярата представлява отправна точка на Разума. Според съответната установена Вяра и Разум човекът напредва в диалог с Природата чрез своите символични институции, като Мит, Изкуство, Религия, Философия, Наука и др.
Философията, след 26 века развитие, върви към упадък и забвение, според всички изтъкнати елементи около нас, много от които предвиждат края на Историята и идеологиите, смъртта на Бога и подобни. И все пак, философският размисъл далеч не е на умиране. Докато нашият вид се развива, паралелно с безкрайната Одисея на въпросите си, толкова и Науката - все още в начален стадий - ще върви ръка за ръка с мита и размисъла, като пионерските следователи, които ѝ отвориха широко вратата.
Човешкото тук (винаги познато) постепенно се разширява. Въпреки това, отвъдното (оставащо непознато) остава безкрайно за нас. Не е ли, всъщност, студеният климат на Севера, който 'магнетизира' човешката култура - чийто зори някога настъпили в тропиците на Юга - просто другата страна на студената логика, която е стигнала до равенство на инстинкти, мечти и надежди?
Идеалният свят не е нищо повече от химера на духа. Моментното му преживяване е изключението, което потвърдва неизменния закон на течливостта... Въпреки това, слънчевият ден, който следва отчаяните тъмен, завинаги ще означава нашата неугасима надежда!
...съставяйки уравнения върху символи и изобретявайки последователно нови измерения, свръхструни, паралелни вселени, червеи и т.н., ние просто измамно се натъжаваме, инвестираме неразрешимото метафизично отвъдно с претенциозни математически маскировки.
[Извадка от текста на задната корица на изданието]
