Византийският свят в много случаи е доказал колко далеч стоят теоретично високите ценности и идеали, които е изкарвал на преден план, спрямо практическото им приложение и осъществяване. Една такава ценност, по мое мнение, беше приятелството.

Византийците по редица причини, които се разглеждат в тази книга и не са несвързани с историческите събития от епохата, от една страна, възхваляват приятелството, а от друга страна, с поведението си го подронват. По този начин се показва голямата разлика между думите и делата, както и подлежащите наклонности към отвращение от искреното приятелство.

Става дума за времето на възхода на едно друго приятелство, приятелството като политическа връзка, като средство за социална реабилитация и утвърдяване. Такова естество трябва да играе една приятелска връзка в реалността и отвъд непоносимо мелодраматичните писма, които византийците си изпращат помежду си, които разкриват емоционалната празнота, която владее в кръговете на образованата елита на Константинопол.

Разликата между думи и дела обаче не закрива всички междуличностни отношения. Чрез разглеждане на първичния материал може да се установи, че чувствата не са изчезнали, те обаче се запазват не в приятелството, а в хомосексуалността.

[Отрывок от текста на задната корица на изданието]