„Децата не искат психолог. Родителите искат!“ В началото слушат объркани и ме гледат с изгубени очи, сякаш не вярват на това, което чуха. После леко обръщат глава и поглед, мълчаливи: Някои ключове в ума им сменят позиция. Нещо чуха, това е ясно. След това ме гледат отново в очите за малко. И после, с пълна усмивка, ми казват нещо като „благодаря“ и изправят тялото си или се отдръпват леко назад, като погледът им винаги е прикован върху лицето ми. Разпознават нещо критично свое, което им е убягвало – разкрива им се един аспект на света, който изглеждаше изгубен в мъглата. Те са в състояние да видят, да почувстват и да поемат освобождаващата отговорност, която им се пада, с уважение и радост. Тази сцена съм я преживял десетки пъти през последните години. Някои от тях в кабинета ми, където толкова много хора идват да споделят болката и объркването си. Повечето пъти обаче, на семинари или лекции на тема или пубертета, или детето като цяло, или дори нещо на пръв поглед несвързано с тях, като изкуството на живота, депресията, тревожността... Отново става дума за хора, които чрез чутото по темата усещат, че има отговор на въпроса им. Че някой знае отговора на въпроса, който ги измъчва. И искат и те да го научат.
Тогава идват и ме питат, с почти стереотипни думи и начин, едно и също: „Да ви доведа ли детето си да го прегледате? Имаме проблеми...“. Винаги ги слушам внимателно, с търпение и уважение, докато ми разказват, по свой начин, какви са проблемите, неудобството им, че са пробвали това или онова. Отговарям, казвайки няколко неща относно това, което ми изложиха. И после, девет пъти от десет, този разговор: Децата не искат психолог. Родителите искат!