Беше 7 минути след полунощ. Кучето лежеше на тревата, посредата на двора, пред къщата на госпожа Сиърс. Очите му бяха затворени. Изглеждаше сякаш тича с лентите, както тичат кучетата, когато мислят, че гонят котка в съня си. Но кучето нито тичаше, нито спеше. Кучето беше мъртво. От кучето стърчеше една вила. Зъбците на вилата трябваше да са пробили тялото на кучето през цялото и после да са се забили в земята, защото вилата не беше паднала на земята. Стигнах до заключението, че някой е убил кучето с вилата, защото не виждах други рани по него и не си представям някой да забие вила в куче, ако то вече беше умряло от друга причина, като рак например или от пътен инцидент. Все пак не можех да бъда сигурен в това. Прекрачих портата на госпожа Сиърс и след това я затворих зад себе си. Продължих към тревата в градината и коленичих до кучето. Поставих ръката си на муцуната му. Все още беше топла.

Кучето се казваше Уелингтън. Принадлежеше на госпожа Сиърс, която беше наша приятелка. Живееше отсреща на улицата, два дома по-надолу от нашия, отляво. Уелингтън беше пудел, но не от онези малки пудели, на които правят странни прически, а голям пудел. Имаше къдраво черно козина, но ако се приближиш, ясно се виждаше, че кожата под козината имаше много бледо жълт цвят, като на кокошка. Гъделичках Уелингтън и се чудех кой го беше убил и защо.