Книгата беше публикувана за пръв път през 1977 г. в Лондон и представлява важна стъпка в литературата за изкуствата от края на античността и ранното Средновековие. Този период дълго време е разглеждан като време на упадък и криза.

Кисингер е първият, който го разглежда като единен период с ясни граници: в началото му, разпадането на Римската държава и, в края му, появата на нови сили - арабите на юг, германците на север.

През страниците на книгата се разгръща почти половин хилядолетие от европейската история, в което изкуството представлява свидетелство за коренните промени, настъпили на политическо, социално, религиозно и духовно ниво. Точно заради тези катаклизми, в изкуството на периода от III до VII век не съществува проста еволюционна линия.

Авторът разглежда по-скоро диалектическия процес: в определени времеви моменти и на определени места се извършват внезапни скокове към нови, некласически художествени форми, които по-късно биват последвани от други стилове на връщане към старото, като вид възраждане.

В този период, който завършва с византийската иконоборческа борба през VIII век, напълно се оформя изкуство с християнско съдържание, което се налага, преодолявайки табуто, което до около 200 г. сл. Хр. забранявало религиозното изкуство.

Разглеждането на автора акцентира върху изследването на тези многобройни художествени течения, които ясно се изявяват чрез представянето на най-характерните им примери.

Книгата представя панорама на периода от III до VII век, базирана на художествени произведения: статуи, релефи, произведения на металообработка и релефи от слонова кост, монети, икони, стенописи и разбира се мозайки, но и илюстрации на ръкописи.

Преводът на български от Стела Пападаки-Окленд, преподавател по история на византийското изкуство в Университета на Крит до смъртта си (2002), обогатява българската литература с класическа книга за изкуството на късната античност и ранновизантийския период.

Произведение на зрялост на автора си, то е значимо не само за времето и произведенията на изкуството, които разглежда, но и за методологията си. Авторът следи промените в художественото изразяване и различните му версии, използвайки проницателен анализ на художествената форма, зрял плод на немската традиция в историята на изкуството, където се намират корените му.

Поради тази причина, българското издание на книгата не е само принос в разширяването на познанията за един период на възмущаващи промени, но също така приближава българския читател, в най-изтънчената си форма, до метод на четене на художествени форми, който е бил основно средство на европейската история на изкуството през целия 20-ти век.