Ставрос Зумбулякис си спомня лятната си детство в селото Сикия, Лакония. Тук няма място за идеализирана носталгия, а за непредубедено, макар и не без желание за разбиране и нежност, наблюдение върху един жесток свят, гръцката провинция от 60-те години на миналия век. Литературен стил, автобиографичен саморазмисъл, психологическо свидетелство и размисъл са сплетени по неразривен и завладяващ начин.

Не намирам нищо по-скучно от това да чуеш или прочетеш за детските години на някого; наистина трябва да го обичаш много, за да го понесеш. Нямаше как да имам желание да разказвам тук за собственото си детство, освен толкова, колкото е нужно, за да се отпечата следата на този вековен, вчерашен, но завинаги потопен свят. Този свят дълбоко ме вълнува, не защото е светът на моето детство – всъщност не беше изцяло такъв – а защото е светът на любимите ми хора, на хората, които ме обичаха и на които аз много се възхищавах. Винаги го мисля с емоция, но не го носталгирам. Има емоция без носталгия, може би дори така е по-груба. С.З.

Ставрос Зумбулякис е роден през 1953 година в Сикия, Лакония. Учил е право и филология в Атина и философия в Париж. Служил е много години в средното образование. От 1998 до 2012 година е директор на списание Няа Естия. От 2008 година е председател на Управителния съвет на Библейския фонд „Хлеб на живота“ и, от 2013 година, на Настоятелството на Националната библиотека на Гърция. През 2015 година е обявен за почетен доктор на Катедрата по философия, педагогика и психология на Университета на Йоанина.

През 2017 година е награден с държавната награда за есеистика-критика за книгата си Под светлината на романа (2015) и с Наградата на Академията на Атина – Фондация Петрос Хари за книгата си Удихът на бедните. Есета за Пападиамандис (2016).