Понякога се чудя дали майка ми е БЕЗМОЗЪЧНА. В някои дни, пък, знам, че е. Като днес. Драмата започна сутринта, когато я попитах невинно дали ще ми купи един от онези нови, страхотни iPhone-и, които правят почти всичко. За мен това е жизненоважна съставка на живота, вероятно втората след кислорода. Какъв по-добър начин да си осигуря място в кликата на ПОЗЬОРИТЕ (Популярни Богове & Диви) в Уестчестър, новото частно училище, от това да впечатля членовете ѝ с един мобилен телефон от последно поколение? Миналата година сигурно бях ЕДИНСТВЕНАТА ученичка в ЦЯЛОТО училище, която нямаше мобилен. Затова си купих много евтино по-стар, употребяван модел на търг в eBay. Беше по-голям, отколкото исках, но си помислих, че за цената от 12,99 долара няма начин да съжалявам.
Сложих телефона в шкафчето си и разпространих новината: сега всички можеха да ми звънят за „СОЧНИТЕ“ клюки на НОВИЯ ми телефон! После започнах обратно броене. Моментът, в който социалният ми живот щеше да избухне, наближаваше. Обзе ме ужасно напрежение, когато видях две момичета от ПОЗЬОРИТЕ да вървят по коридора и да се приближават към мен, говорейки по телефоните си. Спряха пред шкафчето ми и започнаха да се държат супер приятелски. После ме поканиха да седна с тях на обяд. Аз отговорих: „Ъъ... добре“, макар че вътрешно подскачах като Снупи, когато прави „танца на радостта“ си.