„Обичам детето си“ казва една майка и го обажда постоянно по телефона. Казва, че го прави от любов. „Да видя какво прави, къде е“. Реалността не е такава. Тя го прави, защото не може да понесе да й избяга детето от ръцете и да се открие в собствените си живот.

„С кого си? И защо закъсняваш? И кой говори до теб, коя е тя?“ Това е недоверие и болестна връзка. Това не е любов. Любовта означава даване, означава „Искам да отвориш крилата си. Искам доброто ти“. Ако имаш истинска любов, искаш само доброто на този, когото обичаш. И знаеш ли какво прави това с твоя човек? Кара го да те обича още повече. Да не може да се откъсне от теб.

Защо не може да се откъсне? Защото ти го оставяш да се откъсне. Когато оставяш някого да се откъсне от теб, не се откъсва. Когато го дърпаш насила, ставаш отблъскващ и отблъскваща. И постигаш обратното. Любовта върви заедно със свободата. „Обичам те, и те оставям свободен, и те оставям свободна да правиш каквото искаш“. И ти казваш: „с толкова любов, колкото ми показваш, ме караш да те искам още повече. Защото ме уважаваш“.

Бог прави това. Уважава ни във всеки миг от живота ни. И ни обича, като светлината на слънцето и като дъжда, който пада навсякъде. Всеки ден слънцето изгрява за целия свят, постоянно напомняйки за вечната божествена любов.

Когато виждаш слънцето да свети, е като да ти казва Христос: „И днес отново те обичам, независимо какъв си бил вчера. И днес ти давам възможност за нови избори. И когато пада моят дъжд, не правя разлика между добри и лоши. Всички ги освежавам. Всички домове ги поливам. Всички полета. И твоето…“.