„Назъм Хикмет не беше изобщо това, което наричаме „интелектуалец“. Той не разсейваше чувствата си в безброй и неопределени духовни трансформации. Той ги преживяваше. Чувстваше безкрайно и мислеше с общи идеи, по основни, логически схеми.

Не откриваше, нито разкриваше, а проверяваше вече признати идеи и размишляваше естествено върху чувството си, а не в рамките на чувството си. И съвпадението на чувството и идеята (и балансът им в творбата му) е естествено в случая на Хикмет, а не принудително.

Да, той не е „интелектуалец“. Не беше обсебен от чувството на неувереност пред хората, събитията, времето ─ не се чувстваше нито „чужденец“, нито „особен“, нито „самотен“. Не живееше в тъмната „хилядократна подозрителност“, която се изразява в безкрайно изследване, опипвайки невероятни области на постоянно надвиснали „невидими заплахи“ и създавайки „непристъпни убежища“ на удивителна техническа изобретателност.

Заплахите за него бяха определени в конкретното историческо, социално пространство. И неговата борба, борбата на изкуството му, имаше определена, видима цел. Не чувстваше нужда от вътрешна самозащита. Защитаваше се, защитаване на другите, и се бореше с най-голяма голота на откровеност“. Извадка от предговора на Яннис Рицос