Емоциите на Скарлет дойдоха с цветове по-ярки от обикновено. Императивното червено на разпалени въглени. Нетерпеливото зелено на прясна трева. Бурното жълто на крилата на птица.

Той най-накрая ѝ беше отговорил. Тя прочете писмото отново. После пак. И пак. Очите ѝ погълнаха всяка линия от перото, всяка восъчна извивка на сребърния герб на лорда на Каравал – слънце с звезда в него и сълза в звездата. Същият печат имаше като воден знак върху листовете, вложени в плика. Това не беше шега.

„Донатела!“ Скарлет се затича надолу по стълбите към помещението с бъчвите, търсейки малката си сестра. Познатите миризми на меласа и дъб нахлуха в носа ѝ, но хитрата ѝ сестра беше изчезнала. „Тела, къде си?“ Маслени лампи хвърляха оранжева светлина върху бутилки с ром и няколко току-що напълнени дървени бъчви. Скарлет чу стон, докато минаваше, както и тежко дишане.

След последната ѝ битка с баща им, най-вероятно Тела беше изпила твърде много и сега беше заспала някъде на пода. „Дона–“