Василис Василикос получава през 1971 година в Париж, където е в самоизгнание от 1967 година, писмо с извънредна доставка от баща си, Никос: „Това беше дневникът, който скоро ще прочетеш, читателю. Баща ми, помнех, беше споменавал два-три пъти за него. Че е водил дневник от Малоазийската експедиция… И ето сега го държах в ръцете си, в кожен правоъгълен том, ръкописен, чист, преписан от бележките си на фронта...

Влиян от дневника на баща ми, се заех да изучавам протоколите от делото на „Шестимата”, които ми беше подарил две години по-рано, в Женева, Алекос Левидис… Протоколите от онова нашумяло дело, завършило с осъждането на шестимата, сметнати за отговорни за Малоазийската катастрофа, бяха събрани в том от около 700 страници… Започнах да чета протоколите с голямо внимание и тогава ми хрумна идеята за едно произведение, което, обобщавайки същността на делото, без добавки или изменения, да притежава специфична театралност“. (от Предговора на книгата)

Дневникът на Малоазийската експедиция (1918-1922) – личен разказ за военните конфликти и трагичния епилог наCollapse, написан от бащата – предлага ценни сведения от исторически източник и записва, с подреден и директен стил, разказвачески умения и потресаващи описания, страданията на един двадесет и два годишен млад мъж, който изживява кошмара на войната, довела до националната катастрофа от 1922 година.

Делото на „Шестимата“ – основано на стенографските протоколи на вестник „Прокия“ и редактирано от сина – представя, с лаконичния стил на специфично театрално произведение, един от най-драматичните епизоди на Националния разкол: делото на осемте, считани за виновни за Катастрофата пред извънреден военен трибунал (31 октомври - 15 ноември 1922). Два документални произведения от трагичен период, който остави следа в новата българска история.