„Журналистически“ и не „научни“ от една страна, „аматьорски текстове по религиозни науки“ или „текстове за ислямизма“, от друга: така се самоопределят текстовете на тази книга, която авторът ѝ не успя да види отпечатана.

Наистина, жанрът на журналистиката, но и на аматьорството, който практикуваше В. Рафайлиди, е тук в най-добрия си миг. Въпреки че книгата има доминиращ акцент върху религията, тя се разширява и обхваща всичко съществено, което касае арабите: от етногенезата и историческото им развитие, до тяхната култура, изкуство и философия.

Справяйки се с огромно количество информация и материал от хаотичната съответна библиография, успява да обобщи и извади същността на арабската култура и история в един епитомен текст, който преминава през наводнението от регионални детайли с остроумна грация, но и дълбочина.

Със живо писане, с подривен хумор, с дарбата на предаване и популяризиране (без загуба на същността), но преди всичко защото разказвачът се намира на точка, от която е еднакво далеч от разнообразните религиозни и други догматизми, той постига трезва, демитологизираща и многопластова документация на арабското явление.

В същото време, с проникновено потапяне в дълбоките културни и религиозни структури на арабите, предлага на читателя един неочакван наръчник не само за чуждознание, но и за самопознание, като прави ясни вътрешните слоеве, от които произлизат разнообразните метафизични търсения на най-„различните“ култури.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]