Интервютата на Антонис Боскоитис имат очарованието на „спонтанното“, въпреки че никак не са спонтанни. Има сериозна подготовка, изследване, събиране на информация - но това никъде не личи. Читателят има усещането, че не чете интервю, а следи случайна среща, с кафе на слънце, разходка по улиците на деня и нощите ни.

Това чувство за близост се подсилва от осъзнатия избор на разговорния стил в писмения език на Антонис. Само обучено око може да разпознае не само предварителната работа, която е свършил, но и почти обсесивното внимание на Боскоитис към жанр, който познава, обича и почита.

Когато го чета, имам усещането, че знае живота на другия по-добре и от самия него. Но това знание никога и никъде не го „пропагандира“ в текста си. Остава дискретно на заден план, осветява своя събеседник, без да проектира своето „аз“ върху лицето на другия.

Това, което го „предава“ е начинът му на писане, както всъщност „предава“ всички изключителни интервюиращи: тяхната способност да осветяват интервюирания и въпреки това да запазват силен и следователно разпознаваем личен отпечатък.

Радвам се, много се радвам, че срещам този дар отново, след известно време, в представител на поколението на 40-те годишните. Затова го следя, затова го чета, затова го възхищавам.

В интервюто по своята същност се изискват двама, за да се танго. Но дори когато двамата танцуват, само единият води танца. И това Мбоско го знае добре.