Светът беше в смут в Одрин. От всички страни и села наоколо, мъже и жени пристигаха с децата си, всички облечени в най-добрите си дрехи и най-ценните си бижута, за да присъстват на нощния празник на Успение Богородично, който по това време се празнуваше с голяма почит и разкош в столицата на Тракия.

Всички гостилници, всички кръчми бяха пълни. Дори и частните къщи приютяваха роднини и приятели, така че последните, които пристигаха вечерта, вече не намираха нито легло, нито дори матрак, на който да легнат. На отворената врата на един гостилница, до река Марица, след залеза на слънцето, един старец стоеше и с молби се опитваше да убеди хотелиера да го пусне вътре. Беше чисто облечен, макар и скромно, и държеше за ръка момиченце на около четири-пет години, което от умора вече влачеше крачетата си. Обиколили бяха всички къщи през целия следобед и от всички места ги бяха изгонили, защото вече нямаше място, и със скръб старецът погледна към пълната зала, където множество хора ядяха и пиеха, и с очи търсеше някой ъгъл, където да се скрие с момиченцето си.

– Не, старче, прости ми, каза му хотелиерът, който с кана вино в ръка тичаше от един гост на друг, пълнейки оловните чаши. Няма легло и матрак, дори слама вече нямам да ти дам. Продължавай нататък.