Една жена се идентифицира със самата Гърция. Когато протестира и плаче, протестира и плаче и Гърция. И точно това исках да направя - да накарам Гърция да плаче, да разплача Гърция, да плача заедно с Гърция. Но от друга страна, не исках да се ограничавам само до плача. Исках да завърша с нотка на оптимизъм и утвърдителност, което също е много характерно за гърците като нация, и освен това е естетически необходимо.

В противен случай „Третото венец“, вече достатъчно депресивно, щеше да стане примка около врата на читателя. Жените, виждате, са носители на живот и затова по природа са по-студенокръвни и по-практични от мъжете. Плачат. Но след като добре поплачат, се завръщат в ежедневната рутина на практичното справяне с проблемите, които мъжете са създали с великия си замисъл.

Има и други причини, поради които разказвачът в „Третото венец“ е жена. Например, говорейки с устата на жена, без да съм жена, автоматично оспорвах някои „вечни“ понятия - понятието мъж, мъжественост и т.н. „Третото венец“ постига това по много и подмолни начини, които обаче е най-добре да оставим на проницателния критик на бъдещето.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]