Десет години след "Шестте лица искат автор", Пирандело пише "Вечерта импровизираме" (1929), което се движи на същото ниво с най-известното от произведенията на сицилианския драматург: отношенията между Изкуството и Живота.

В "Шестте лица" героите, оставени наполовината от автора, търсят да живеят, да завършат живота си на сцената. Така Пирандело подчертава силата на художественото творение, което, веднъж получило форма, избягва от контрола на създателя си и придобива собствен, автономен живот.

Нещо подобно, но от обратната страна на огледалото, се случва в "Вечерта импровизираме". Тук, един театрален състав, с ръководителя-режисьор начело, се опитва да "конструира" театрална драма, започвайки от разказ (на самия Пирандело, разбира се). Режисьорът иска да подчинява историята, персонажите и актьорите на собствените си възприятия за театъра, на форми и формули, на ефекти на добре организиран театрализъм. Но актьорите "обличат" ролите си толкова много, ролите "вливат" толкова дълбоко в актьорите, че те, възмутени от рецептите на режисьора, го изгонват моментално от театъра и остават сами да живеят частите, които играят. Не са вече актьор А, комедийна актриса Б, ролева фигура В - те са персонажите на историята, история на Завистта, "най-страшната завист, която съществува, завистта към Миналото", която завладява един мъж за неговата жена и го кара да полудява при мисълта, че тя може да мечтае за времето на своето весело юношество.