Цвят, което наблюдаваш как разкъсва цимента и се издига, превръщайки нищото в красота. Разговор до зори, където никой не иска да убеди никого, никой не иска да открадне никого, никой не иска да се наложи и да ръководи. Компанията, която все още се събира, минали десет, минали двадесет години, и все още се държи от подмладяващата сила на онези дни, които определяше Законът на разхищението.

Едно узо в Месолонги, Великден. Двете - три неща (идеи? мечти? мании?), които преминаха от душата в кръвта... За тях са думите, за соломоновите "блага" на живота. И за другите, обаче, сивите и неприятните, на живота също, каквото роди многообразната власт и нейните администратори: "Необходими и Велики" пастири (местни и чужди), политиците, медиите, "средният човек", измервачите на "общия вкус", рекламодателите, разрушителите на околната среда, "идеолозите" на нетърпимостта и на изгонването, големите идеалисти на Олимпия, демагозите, богохулниците, военолюбивите "архангели" на Новия ред.

Сто тридесет есета, публикувани в неделните броеве на "Клас" от 1995 до първата неделя на 2001, освен две, които са публикувани на страниците на "Двуседмичника Гражданин". Печатно благодаря на неизвестния читател.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]