Великолепният неоелинист Едмънд Киъли пише книга, в която историята става литература и след това лична изповед. Представяйки композиция от лични спомени, литературна критика и интерпретативен наратив, той оценява, че отдадеността на литературен кръг през 40-те години е запазила очарованието на Гърция живо на Запад, в момент, когато германската окупация, Гражданската война, но и масовият туризъм заплашвали да унищожат всичко, което те обичали.
Хенри Милър и Лорънс Дарел срещат в Гърция Георгиос Сеферис, Георгиос Кацимбалис и други писатели от легендарното поколение на 30-те години. Всички те, под тежката заплаха на войната, търсят смисъла на гръцкия живот, свободата и изкуството – и показват решимост да възстановят рая.
Обсъждайки безкрайни вечери в атинските таверни, скитайки из Пелопонес и плувайки по островите, Милър и Дарел се освобождават от творческата безизходица, в която потъваха по онова време, докато техните гръцки приятели им потвърдяват жизнеността на родината си.
През пролетта на 1939 година Хенри Милър чувстваше, че Париж не може да го побере. Тропикът на Козирога току-що беше излязъл, но, както пишеше на младия си приятел Лорънс Дарел, хората вече не купуваха книги – дори не живееха – просто "задържаха дъха си, очаквайки надвисналата беда" на световна война. А Лорънс Дарел пишеше на Милър от Лондон, че чувства дълбока меланхолия, че работи спазматично, без реално вдъхновение.
Той и съпругата му Нанси планираха да прекарат година, скитайки из пристанища на Средиземно море, където животът беше евтин – в Испания, Гърция, Турция – но сега нещата изглеждаха толкова зле, че не знаеше какво да прави. В крайна сметка избра Корфу и Милър направи същото в края на май, считайки я за първа спирка на едно скитане.
Нито Милър, нито Дарел подозираха тогава, че двамата, с помощта на малко гръцки приятели, ще създадат място, което ще държи войната на безопасно разстояние и ще им предложи, поне за малко, новия живот, който и двамата търсеха.
„Тук се развиват произведенията и дните на вечния Сеферис, на 'гиганта' Кацимбалис с хомеровския си смях, на харизматичния Лорънс Дарел, на задъхания Хенри Милър“. Робърт Игълс
