Едно е да пишеш и да се преструваш, и друго е да пишеш без друга амбиция, освен тази на моментното настроение. Пишеш за Димитрис Хатзис, Георгос Хеймонас, Мелпо Аксиоти, Арис Александру, Янис Рицос; пишеш за издателя Нана Калианеси; проектираш три малки произведения, които могат да бъдат проза, но знаеш, че не са, все пак ги пишеш, за да ги изпратиш на списания и посвещаваш две от тях на двама от приятелите си, а другото, сега, на прозаика Георгос Йоану; пишеш пълни с ярост за епохата след диктатурата - "яростта не идва от жертвоприношението и кипенето на душата, тя има друго име", казва Сократ в "Кратил"; пишеш две произведения за прозата, които може би няма да бъдат написани по този начин, ако не беше в ума ти една доста негативна критика за една от книгите ти, и виж, колко рязки и съществени могат да станат критиките; и едно произведение за Крон, който изяде децата си. Тринадесет произведения в хронологичен ред, в рамките на десет години, с бележки от дневника, сякаш пишеш проза за себе си, благодарейки на късмета си в тъжния свят. Сентименти! Защото такъв си, посветен за цял живот на това, което си спечелил - мислиш за Манолис Анагностакис и Нора, които живеят мъдро в Пефки. Ще продължиш с малкото приятели, които ти остават и с починалите си, ще напишеш още два или три романа; нито скуп, нито умерен. Не можеш да не благодариш на Танасис Т. Ниархос, вдъхновителя и отговорния за тази ценна поредица. Благодарение на него, някои от твоите разпръснати страници станаха книга - "Прозаикът и неговата кутия".

Маро Дука