Смятайки, че беше още много рано и условията не бяха узрели за „коварни“ планове, го държах с голяма трудност в изкуствена летаргия, а то проявяваше разбиране. Но щом се събудеше, вдигаше целия свят на крак. Виковете му бяха неговият мъчителен език, който казваше онова, което не могат да изразят хиляда мъдреци.
Пронизваше ме в слепоочията, завладяваше ме напълно. Не можех да го скрия. Беше видимо във всяко мое движение. В походката ми, в погледа ми, в думите ми. Настояваше настойчиво, тук и сега, за правото си на свобода и опитай се да го накараш да млъкне. Как да се удържи желанието за живот?
Това животно не искаше да се преклони пред веригата. Забраняваше ми да живея и още повече да приема като нормално състояние пленничеството. Държеше ме в постоянно напрежение, търсейки непрекъснато изход за бягство. Да копае, да реже решетки, да сложи динамит в стените, да направи стълба, за да се изкачи до звездите, докато открие големия изход.
Да се освободи от кръговия танц на вампирите, които човешките вампири бяха устроили наоколо. Докато се озове навън, далеч. Да има под краката си шума на гората, в дробовете си чистия планински въздух и да слуша ехото на гласа си под звездното небе.